РУСИЯ ИЗПЪЛНИ НАДЕЖДИТЕ

Иван Забунов, известен историк, общественик и бивш председател на дружество „Възраждане“ в Молдова, 2013 год.

Във връзка с юбилейната 135-годишнина от Освобождението на България от османско иго Българската община в Република Молдова получи много въпроси за причините, ролята, мястото, характера и значението на руско-турската война 1877-1878 гг. На тези и други въпроси ние помолихме да отговори председателят на Българското дружество «Възраждане» в Република Молдова, заместник-председател на БОРМ, доцент, д-р Иван Забунов.

От самото начало ще отбележим, че преди една година във връзка с също юбилейна 135-годишнина от началото на руско-турската война 1877-1878 гг. само на сайта на БОРМ бяха публикувани доста материали и статии по темата, докато самата дата премина почти незабелязана: «Началото беше в Кишинев», «Мы Дунай переходили», «Епопея от подвизи и слава», Конференция «Русия и освобождението на България от османско иго», «Без Кишинев нямаше да има и Сан- Стефано», « Юрий Гагарин, българските опълченци и …», «Приглашаем на конференцию» и други.

Наистина, темата за руско-турската война 1877-1878 гг.за последните 15-20 години претърпява една очевидна трансформация. По- рано основното внимание се отделяше на началото на самата война и по-тържествено се отбелязваше датата 12 април 1877 г. като дата на обявяването на войната (по правилно би било да се отбелязва на 24 април по нов стил) на Русия срещу Турция. Но постепенно тази дата премина «в сянката » на по-официално и по-тържествено отбелязвана дата 3 март 1878 г. денят на подписването на Сан-Стефанския договор и официален празник – Ден на Освобождението на България .

За да избегнем някакви излишни съждения и осъждане ще проясним, че за нас България е над всичко, наша любов, наша гордост, наше достоинство, наша съдба, наше величие и наша слава. В същото време ние искаме спомените за десетки хиляди жертви от всички народи на Русия да останат в паметта на благодарния български народ и в следващите поколения. Специално за бесарабските българи Русия е изиграла такава роля, че портретите на баща-попечител генерал Иван Инзов и 80 години след смъртта му биле на стените в домовете им до портретите на руските царе. Аз случайно намерих преписани на ръка от моята майка, Бог да я прости, молитви за Св.Св. Кирил и Методий и за руския император, преживяли много десетилетия, в това число и атеистическите и социалистическите времена.

Бесарабските българи, най-прогресивната, най-образованата, най-родолюбивата им част, като поданици на Руската империя никога не забравели за България и винаги имали един стремеж, една цел, една задача и един смисъл на живота – да оживеят, да запазят своето, българското, да бъдат полезни на своя народ, и да направят всичко възможно за да приблизят часът на освобождението на своето поробено Отечество от омразно робство и да послужат за изграждането на нова, свободна и независима българска държава.

Сега за въпросите. Най-много наши сънародници, в това число и не малко от България се интересуват защо Русия като била велика и силна не е освободила балканските народи, в това число и българският, по-рано. Защо България първа подпажда под игото на агаряните и последна придобива освобождение.

Нашият отговор е следващ: 1.България никога нямаше да получи освобождение самостоятелно; 2.Русия единственно кой можеше да освободи България; 3.Русия в своите интереси на Балканите практически нямаше съюзници. Сега по-подробно.

Наистина , след нахлуването на варварските талази на османските завоеватели в Европа те стигат чак до стените на Вьена и Будапеща . Но най-първите, най-мощните, най-силните и най-жестоките от тях като демонстрация на могъщество и насилие приема България. Тя първа се лишава от всички държавни институции, подпажда под пълна власт на чужда по вяра и враждебна империя. От самото начало българите не само оказват героическа съпротива на поробителите, но и водят различен вид борби срещу завоевателите. Но и след поработяването България продължава да не се мири с своето робско, в това число и верско положение. Няколко мощни вълни на насилствена асимилация, за съжаление, постигат определении резултати и убиват надеждите на българите за възможно подобряване на тяхното пълно безправие. Това е описано в стотици хиляди документи и огромно количество книги. Но всичко това става известно чак след освобождението, защото след поробяването България остава затворена страна, за положението на българския народ няма почти никаква информация.

Но България имала и една особеност, която изиграла определена роля в положението й, в състава на Османската империя по сравнение с другите й части или страни. Това е нейното географско положение и нейните най-плодородни земи, които позволявали да се храни половината население от цялата империя и да се трупат огромни богатства. В това отношение българите в икономическо положение бяха по-осигурени отколкото другите народи не само на окраините на самата Османска империя, но и в някои страни в самата Европа. Българите не живееха в изтощаваща бедност, иначе нямаше да имат възможност да обработват огромни плодородни земелни пространства, но самото им робско безправно положение, отсътствие на лични права и властно представителство, пълна духовна и образователна изолация от страна на гръцкото духовенство лишаваха българите от възможност на най-елементарни условия за национална, духовна и образователна еманципация. Както и да звучи парадоксално, но самото относително осигурено икономическо положение на българите представлявало сериозна бариера за зараждане, да не говорим за сериозно внедряване на националноосвободителна идеология или за водене на пропаганда и призиви към въоръжени борби. Българската зараждаща се буржоазия била малозначителна, маломощна и не е могла до край на осъзнае необходимостта на освобождението на България за развитието на нови, капиталистически отношения .

Что се отнася до така наречени чорбаджии, или изедници, то по-добре за тях да приведем думите на Апостолът на българската Свобода Васил Левски.

Вечният въпрос за всякаква било ли война, било ли революция е: «От къде да се вземат пари?» Защото и в единият, и в другият случай най-малко трябва оръжие и облечени, сити и научени да използват оръжието хора. Само че в случая с войната това е грижа на държавата, а в случая с революцията е работата на революционерите, които могат да купят оръжие за пари, които ще съберат или ще отнемат у народа, тоест у богатите, а в България и у чорбаджиите.

Още на 6 февруари 1871 г. Васил Левски пише Призив от Привременното българско правителство, основният смисъл на който е че има хора, които са готови за борба срещу поробителите, но липсват средства и затова трябва да се съберат пари «От българите за в Българско .» Същата задача да се съберат пари се съдържа и в Позива от Привременното правителство в България — I отделение на Български централен революционен комитет от 10 март 1871 г., който определя и наказание на тези, които се откажат да помагат за освобождението на отечеството.

Позивът се започва с следните думи: «Всеки въобще българин иска днес своето добро и желае да се освободи от агарянското робство, следователно и вие, ако сте само българин и честит човек и ако желаете добро на отечеството си, трябва да се предадете с всичкото си сърце и душа на народното дело и да покажете, че сте достоин син на България и свободолюбив човек. Повтаряме, ако сте вие родолюбец, християнин и мъж, то трябва да изпълните долеказаните наши и на всичка България желания; а ако ли не, то честните и родолюбивите българи ще да ви прокълнат и твърде скоро ще да ви изпроводят при … Сещайте се! Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с нашите неприятели — страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! И така вие сте свободни да изберете за себе си път и да вървите по него, т. е. или с нази и с народът, или с турските джелати и кръвопийци. Прибързайте да запишете името си на странички със златни или с черни думи и постарайте се да явите по-скоро: черно робство искате или златна свобода .»

Имало специално съставен Образец на Заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства, основното съдържание на което се повтаряло във всеки конкретен случай. Ние ще приведем само едно писано от Левски писмо от Българския революционен Централен Комитет – Привременното правителство до Ганчо Мильов в Карлово, от самото начало: «Не само до вас е!… Но и до по-долна ръка – по възможност…Не нам!… Но за вас и вашите деца, и за нашето отечество! Ще дадете завсегда .» Като отбелязва, че българите се «най-тежко и най-гнуснаво –налегнати от проклетият агарянец, Левски продължава: «На кого ще капят тия сиротински кървави сълзи !? … Дето се леят всеки ден пред бога да ги избави от мръсните ръце! Които им грабят всеки ден из устата хлябът! И мрат от глади! … Турчат децата им! Безчестят по-младите и дъщерите им!!!… Тия невинни не са ли наши братя и сестри!? …Или защо така?…Мислите ли, че ний оставяме невинни в това!?…Не!…Никак!…Ний, и най-много вий, чорбаджиите, не сте ли причината да стои това беззаконно и проклето зрелище пред нас!?… Кому ли другимо има да се надяват горките!?…Кой ли не иска да ги грабне и да му робуват во веки!… Дали кървавите им сълзи не се леят през бога на нашите глави!?…Ако ний, техните братя и бащи, не скочим и да пролеем капка кръв, да избавим майките си, жените си, сестрите си и децата си! Кой ли друг ще…? Не сме ли ние техни братя и бащи, на които ще оставим вечен помен! Като пролеем капка кръв за тяхното избавление!?…Пък тий нам не щат ли да вдигат паметници!? …Не щат ли да ни забележат в историята, която ний възкрасяваме и й даваме нов век!?… Не щат ли да ни поменуват по всичките черкви в Българско, докато трае името българин!? Затова гдето ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народът с благословението божие от ада в рай!?… Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега… Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са , за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в нашата България ! »

И по-нататък пак обръщение към чорбаджиите: «Сега и за всеки път ви свършваме, защото само с вас работата ни не е! Десет години става, откак ви чакаме и жертва на бесило давахме, и в Диарбекир всяка година пращахме само и само за вас, богатите, да се вземехте за ум и разум и да свършихте това, за което ви караме днес! Да сте го подготвили от отдавна, както и сами разбирате, че без пари не се върши! Па да дойдете вие нас да търсите, а не ние вас! Защото един чисто народен юнак сто чорбаджии не можат да го откупят; пък ний дадохме и даваме йоще таквиз жертви за чорбаджийски кеф! …Чакахме ви да усетите горещите сълзи на бедният ни народ, който е вече в крайно тегло! То, не!… Вие му пийте още кръвта и предавате ги на мръсният мъчител. Разберете! Решили сме се вече!… Или да ви съберем, или да ви поразим!… Ако дадете повече, отколкото ви се искат, ще си купите по-голям живот, който сега се продава!!? Утре – не! И милиони да давате. Ще гледаме какви ще ни се покажите!…

Както щете! Или трийсеттях лири ще ви бъдат по-мили, или златна свобода, в която да ви се забележи името вечно. »

За сведение ще отбележим, че въпросът за закупване на оръжие имал и практически поръчки, но най-малко, за което се е планирало е три хиляди пушки, най-скъпата от която английска на дребно струвала 15 турски лири, останалите биле почти двойно по-евтени.

За да приключим с големите изморяващи читателят цитати, ще се върнем към Позива от Привременното правителство в България — I отделение на Българския Централен революционен комитет от 10 март 1871 г., в който между друго е написано: «Щастливи са ония наши народолюбци, които повдигат ръка за своята свобода – техните имена ще да се славят вечно; а страшливите, изедниците и хладнокръвните ще бъдат проклети во веки веков. Който е българин, когото е българка родила и който не иска да бъде турски роб, той трябва да жертвува всичко, за да може после да добие много. «Да продадем имането си, да заложим жените си и децата си и да откупим отечеството си», рекъл Минин.»

Тук възникват най-малко два въпроса: Защо Левски цитира изсказването на неизвестен на българските чорбаджии Козма Минин, към когото е адресиран Позивът? и Защо Левски не цитира точно думите на Минин, добавя от себе си това , което не е казвал Минин ? И отговорът е категорично един: Не случайно.

Малко история. Става дума за времето на края на междуцарствието в руската история, когато поляците вземат Москва и в сговор с продажното боярство, фактически управлявали държавата. През октомври 1611 г. в Нижни Новгород пристига специална грамота на патриарха Гермоген с молба за помощ срещу полските завоеватели. Още на другият ден било свикано общонародно събрание, на което жителите на Нижни Новгород обсъждат как да постъпят относно пристигналата грамота. Протопоп Сава убеждавал народа «да се повдигне за вярата». След него взел дума съвсем неотдавна избран за староста малкоизвестен Козма Минин, който убедително доказвал: «Ако искаме да помогнем на Московската държава, ние не трябва да жалеем нито имота си, да не жалеем нищо, домовете да си продаваме, да заложим жените си и децата си и много силно да молим този, който ще се застъпи за истинска православна вяра и да се съгласи да бъде наш военен началник.» Останалото е известно. С усилията на Минин от разни места и градове в най-кратък срок биле събрани хора и необходимите средства за въоръжение и униформа на голямо народно опълчение, което оглавил княз Димитър Пожарски, а Минин продължавал да се занимава с стопанските нужди на Опълчението. Поляците биле прогонени и от Москва и от Русия, която с помоща на народа отстоява независимостта си.

Както виждате, Левски втората част на фразата на Минин заменя с думи: «и да откупим отечеството си». Освен това, че Левски искал да покаже на българските чорбаджии пример как другите народи постъпват в случая да се организира въоръжена съпротива срещу завоевателите и как с големи лични жертви се постига избавление от чуждо иго, Левски като теоретик, организатор и стратег на българската национална революция иска да покаже какъв смисъл той влага в самото понятие «отечество». Понятието «отечество» означава върхът на народностното чувство и единство на националното съзнание, като най-мощна сила на народа, когато всички негови представители, богати и бедни, стар и млад са готови да жертват не само с имотът си, но и с животът в името на изстрадана свобода и дългоочакваното избавление от ненавистно робство.

Аз никак не можах да намеря превод на български език на стихотворението на Михаил Лермонтов «Бородино». То е посвятено на решаващата битка до село Бородино между армиите на Наполеон и Кутузов на 26 август (7 септеври) 1812 г., след която на другият ден Кутузов дава заповед на неговата армия да отстъпи и да остави Москва , която била подпалена от самите московчани, които независимо от имот, звания, титли, знатни родове и възраст се записват в народното Опълчение за да се бият заедно с обикновени московски люде срещу французите. И в края на краищата руската армия завърши своят поход в Париж.

Разсказът в стихотворението се води от обикновен войник, но дори и той разбира, че правилно Кутузов отстъпил, защото Наполеон имал още сериозни резерви да продължава войната. «Кажи ми чичко, нали не е даром Москва , изгоряла от пожари , е оставена на французинът?» Като описва от себе си самата битка, той отбелязва, че всеки, от обикновен войник и до генерал, в този ден е бил готов да умре и сдържал клетвата на вярност на отечеството си. И само в такива периоди на историята се проявяват най – високите морални, човешки и патриотически качества. Загиналият в боя храбрият им полковник бил «слуга на царя и баща на войниците». За съжаление българската буржоазия в основната си масса не е осъзнала до край характерът на националноосвободителното движение като буржоазна революции , и своите интереси в бъдещето освобождение на България.

Но независимо от това султанските власти приемат отбранителни мерки, като строиха особенно на границите силни крепости и съоръжения, съдържаха в тях многохилядни гарнизони и турска администрация. Изводът е единствен: Турция била готова на каквито и да е жестокости и жертви само за да запази България в своите предели. Това подтвърждават хиляди документални свидетелства за насилствена асимилация, робска търговия на неволничи пазари, отсътствие и още по вече не соблюдаване на закон, хаос, анархия, безредици, пожари, кланета и убийства, а също и съперничество на местни метежни сатрапи по време на известни като кърджалийски времена, решително потискване на каквато и да е съпротива на властта. Но особено кървавото потушаване на Априлското (1876 г.) възстание, гневът на цялата световна общественост срещу насилията и жестокостите на османските власти става допълнително доказателство, че Турция е готова цялата мощ на империята да повдигне срещу българския народ , да иде на каквито и да е жестокости , жертви и загуби, но само да остави България в своите предели.

2. Въпросът за освобождението на България не може да се разглежда без да се считаме с международният му аспект. До началото на 17 век. най-големият враг на Османската империя е Австро – Унгария. От началото на 17 век под натиска на Австро-Унгария, а после и от съпротивата на подвластни на Османската империя народи турците започват да отстъпват към азиатските си предели. От началото на 17 век Русия сменя Австро-Унгария и става най-големият стратегически враг на Османската империя. Освобождението на България беше най-мъчният въпрос в отношенията на Османската империя с така наречените велики сили.

Великите сили категорически не възприемаха традиционните стремежи на Русия към Проливите, овладяването на Цариград и укрепването на влиянието й на подвластни на Турция народи на Балканския полуостров. Още съвременниците отбелязвали, че в случая на създаване на независима държава от покрайните народи на Османската империя – Гърция, Сърбия, Черна Гора или Румъния – това би означавало за Турция загуба на един от органите, когато създаване на независима България означава обезглавяване на Европейска Турция. Вярност на пресловутото status quo, на цялостността на Османската империя правиха великите сили противници на освобождението на България. В условията на изострянето на известния източен въпрос ноти, настроения, меморандуми, срещи, съвещания и конференции изявиха категоричното нежелание на държавите на Запада да се считат с интересите на въстаналите против владичеството на Османската империя народи.
И днес в тържествени речи и официални юбилейни поздравления името Русия не се произнася и с гордост се подчертава европейското гражданство на българите като велика значимост и земен рай. Нека го приемем. Само че тогава трябва някой да отговори на въпроси: а била ли е самата война и на кого благодарният български народ въздвигал паметници на признателност? Някои историци утвърждават, че справедливата политика на западните държави срещу Русия била диктувана от страх от нейното влияние на Балканите. И това го приемаме. Само че какво да правим с хиляди документи, в това число и от архивите на западните държави, които еднозначно потвърждават неизменната привърженост на тези държави към status quo като гаранция за целостността на Османската империя. Други документи няма.

Курсът на традиционното съхраняване на статус кво огласи посланикът на Великобритания в Истанбул сър Генри Елиот в своя циничен рапорт в Лондон скоро след потопяване в кръв на героическото Априлско (1876 г.) въстание в България: «На обвинения в сляпа привърженост към турците ще отговоря, че моето поведение се определяше винаги не от сантиментална благосклонност към тях, а от твърдата решимост в мяра на своите сили да защищавам интересите на Великобритания. Аз споделям убеждението на изтъкнати държавни дейци, определящи нашата политика, че тези интереси изискват предотвратяването на разпада на Турската империя… Ние можем и дори трябва да негодуваме във връзка с ненужна и ужасяваща жестокост, с която беше потиснато последното българско въстание; но за Англия има крайна необходимост да предотврати вредните за нея събития, независимо от това, десет или двадесет хиляди хора загинаха по време на подавяването му». Само победата на Русия в военен двубой с Турция давала шанс на българския народ на освобождение от враждебно иго и възраждане на свободна държава в етническите си предели.

3. Сега за интересите на Русия в България. Написано е и доказано, че обкръжението на руския император активно се противело на войната, висшите сановници разбирали, че Русия не е готова да води мащабна война, а и турската армия била по-голяма по численост и по-добре въоръжена. Дори и след разгромяването на Априлското (1876 г.) въстание в България Русия се стремяла да избегне войната. Никой и никога не е дал нито едно не само доказателство, но дори свидетелство, че Русия искала война и се задължавала да освободи България. Обратно, тя прилагала големи дипломатически усилия заедно с западните държави да принуди Турция да извърши реформи, облегчаващи положението на балканските народи. И само когато Османската империя отхвърля всичките предложения на великите сили, прекъсва ходът на Цариградската конференция, игнорира Лондонския протокол, военният избор става за Русия единствен.

Русия не искаше война, но тя в същото време и не можеше да не обяви война против Турция. Ако Русия не беше обявила войната, тя губеше престижа си на велика държава, губеше съюзниците си в лицето на балканските народи, губеше своето традиционно влияние на Балканите, получаваше пълно разочарувание и осъждане от цялата русийска общественост и национален позор за нежеланието да се избави от непомерно унизителен груз на условията на Парижския (1856 г.) договор след поражението й в Кримската война.

И въпросът не е толкова в нейните традиционни интереси към проливите и Цариград и силно критикувана в последно време славянофилска идея. Нека напомним, че е имало и панбританик, и пангерманик, и известна френска колониална идеология, а и днес няма ли панамериканизъм, пантюркизъм и други не толкова гуманистически имперски идеологии. Що се отнася до руските славянофили и славянофилството като идеология и общественно движение, те имаха и известност и влияние в Русия, те се усилиха във връзка с подавлението на Априлското (1876 г.) в България, но не само те определяха обществените настроения в Русия. Практически всичките слоеве и сословия, от обикновени селяни до анархисти практически тотално поддържаха курсът на война с Турция. Това единство и общонародна подкрепа на военна намеса и обявяването на войната беше предизвикано от огромните жертви на въстаниците в България, неописуемите жестокости на султанските власти. За пръв път събитията в България се откриха на целият свят. Именно сведенията за тези жестокости, насилия и кланета, цели реки от човешка кръв пробудиха общественото мнение и на западните държави и особенно на Русия да си повдигнат гласовете срещу ужасите, които се извършват в Османската империя.

Но западните държави със своята сляпа привърженост към пресловутото status quo максимум какво можаха да направят, по образното изсказване на академик Андрей Пантев, е да ни направят едно чудесно погребение и нищо друго. Може и искренно да съжаляваше прогресивната европейска интеллигенция, че българският народ отново ще остане поробен, но тя беше безсилна да пречупи курсът на своите държави за запазването на целостността на Османската империя.

Жалост и изсказване на възмущение са добри неща, но трябваше някой с оръжие да прогони турците от България. Каквато и да беше силна Турция, трябва да признаем, че никога и никой освен Русия в единичен двубой не е побеждавал Османската империя. И в това отношение народите на Русия считали победата в войната възможна, а самата война за справедлива, защото се води в защита на вярата и на близък по език и култура народ , който заслужава да бъде освободен дори и ако се пролее кръв.

Най-големи измислици се водят за руските териториални интереси и претенции в България. Да, Русия скри тайните конвенции с Англия и Австро-Унгария, които оговаряха, че в случай на победата й срещу Турция сключеният между двете империи мирен договор ще бъде прелиминарен, т.е. предварителен. Само при това условие Русия получаваше съгласието им да започне войната срещу Турция. И Русия прекрасно разбираше, че какъвто и да бъде мирът с Турция, условията му ще бъдат прегледани след войната. И максимум, което тя можеше да направи за българския народ, тя направи. Руските дипломати не бяха безумци или авантюристи за да оговарят в договорът нещо, което не е получило принципиално мнение от страна на Вьена и Лондон. И Русия включва в условията на Сан-Стефанския договор основните предложения на Цариградската конференция и подписаният от всички европейски държави и Русия Лондонския Протокол. Русия се добива, че на европейската карта се появи не само териториална единица в етническите граници на българския народ, но и държавна единица с името България.

Както и да не е приятно, ние сме принудени да признаем, че независимо от стотици случаи на въстания и въоръжена съпротива на българите срещу своите поробители, в течението на десетилетия и векове, независимо от героизъм и саможертвеност, независимо от желание и готовност на борба да се свали непоносимото робство, българското националноосвободително и националнореволюционно движения като главни и неразривни процеси на Българското Възраждане, за съжаление не постигат най-главната цел и не изпълняват основната си задача – възраждането на българската държавност. Вековните надежди и мечти на българския народ бяха изпълнени в резултат на победата на Русия срещу Турция. Независимо от героическите подвизи на българските опълченци, командувани от руски генерали, независимо от масовото участие на българския народ в помощта на руските войски, без решаващите победи на руската армия освобождението на България и възсъздаване на третя Българска държава не беше възможно.

За каква корист на Русия може да се говори, когато руснаците всичко необходимо за своята армия си го плащаха сами, а някой по време на войната на това натрупа не малки капитали. За сведения ще кажем, че Наполеон в края на 18 век като освободи Италия от Австрия, всичкото продоволствие за своята армия взе за сметка от местното население.

Каква корист имала Русия като след войната се прибира с войските си в своите предели? Тя дори и не се опита да остави свои бази, да внася капитали, да открива банки, да строи пътища, железници и др. Русия освободи България не защото беше задължена, а защото искаше в победният двубой с Османската империя да си върне положението на велика държава. На повече тя и не разчиташе, защото чувстваше враждебното отношение на великите сили и навсякъде й се виждаше кошмарът и призракът на Парижският позорен договор след Кримската катастрофа от поражението й от коалицията на западните държави в съюза с Турция. Победата на Русия беше принцип на престижа като велика държава и отмяната на унизителните условия, в това число и връщането й Южна Бесарабия като въпрос на честта й.

Войната беше желанна и от самият български народ, чувствата на който предава великият Иван Вазов в написаното още на 28 ноември 1876 г. стихотворение «Русия», виж на български и в превод на руски. И затова Сан-Стефано стана съвместен триумф на Русия и на целият български народ. Както и да е обидно, че този триумф по вината на рожбата на европейските държави Берлинският конгрес се завърши с драма за Русия и трагедия за България, ясно става едно, че не условията на Сан-Стефанския договор, не границите на България плашеха великите сили, а откритото им желание да намалят авторитетът, влиянието и ролята на Русия като победителница и освободителница. Неспособността на Русия да защити своя Сан-Стефански проект я лишаваше от една вековна до романтизъм наивна мечта за овладяване на Проливите, които Русия нататък можела само да ги сънува.

Русия губи своето най-голямо предимство пред другите европейски държави, най-верният и единственият й аргумент в полза на правото й да се намесва в събитията на Балканите – покровителница, защитница и спасителница на страдащите под игото на Османската империя единоверни православни балкански народи. Независимо от желанието на Русия, отсъствието на мотивация да се намесва в балканските дела довежда до изчезване в нейната политика на балкански колорит, а нейната слава на Освободителница постепенно гасне. Имперските амбиции в политиката на Русия я поставят в един ред с другите европейски велики държави. Русия не само политически, но и икономически губи интересът или се избутва от региона. На запазването на предишното й влияние и на перспективите за реализация на възможни външнополитически интереси на Балканите пречели нови негативни фактори в нейните двустранни отношения с балканските държави, в това число и с България.

Като говорим конкретно за самата война, за денят 3 март, за 135-годишнина от героическата епопея на подвизи и слава ние трябва да се освободим от политически и конюнктурни тенденции за променяне на оценките и характеристиките на събитията, свързани с Освобождението на България. Това наше изказване на истината и бързо изграждане на висока стена на забвение на тези, които са ни освободили може и ще хареса на наши нови властители и те дори и ще ни похвалят, но те никога не само няма да ни уважават, а вътре в себе си ще ни презират. Ние трябва да признаем, че не става дума за съвременни трактовки на ролята на Русия, а за една преминала огромни изпитания справедлива и обективна историческа признателност, изразена в над 400 паметника на знайни и незнайни наши освободители. И още защото от Кишинев и до Сан-Стефано в редиците на руските войници и българските опълченци се движели и сенките на хиляди хайдути, въстаници и четници, книжовници, народни будители и мъченици, всички борци за Българска Свобода и съвременна България – наша обща гордост, нашето достоинство, нашето величие и нашата слава.