ДА НАПИШЕШ ЗА СЕБЕ СИ…
Сложна задача е поставена пред мене – не да кажа кратък сърдечен тост за юбиляра Иван Вълков, изискващ елементарно знание на най-популярната българска наздравица: — Дай боже здраве! – писателят навършва 75 години, а да изслушам самият юбиляр, да го изчета по-точно казано, и да предам на читателите, които нямали възможност да се запознаят с творбите му, онова, което е намислил да остави след себе, което е оставил вече. Не се наемам да говоря за човешките му качества – като къщовник, като работник – нека това да му кажат ония, които го познават по-добре от тези две страни. Аз ще говоря за написаното от него, за издадените три книги – «Рязка на вратата», «Гроздобер» и «Присмехулник». Изкушението да сипя суперлативи и пищни епитети е голямо, но ще ми се да кажа истински неща, които ще допаднат на юбиляра и ще заемат заслуженото място от вниманието на читателите.
Никога не ме е напускало желанието да се върна обратно в детството, в детските години, към началото на пътя си, не само за да разбера какъв съм бил преди, а в по-голяма степен – какво съм загубил безвъзвратно. Да мина по тревясалите пътеките, по които съм бързал към отдалечаването си от своите основи в надежда да достигна сънуваните краища и да ме приемат за свой в тях. Книгата на Иван Вълков «Рязка на вратата» е едно подобно завръщане. Символично е, че завръщането на автора става заедно със сина му, който е таман на ония годинки, през които са станали събитията в книгата. Дебютната книга «Рязка на вратата» на Иван Вълков е добре замислена и осъществена именно от тази гледна точка на преемственността – за ръка се връщат отдавно отлетялото детство на бащата и препълненото с въпроси детство на детето…
Пътят към родния край е лек, бърз. Пътят към родния край е просто незабележим, когато знаеш, че нетърпеливо те очакват майката, любимите хълмове и пътечки, тревясалия извор и спомените. И съзнанието, че не само ще подариш радост някому, но и сам ще бъдеш щедро дарен с топлина и чистота, надарява те с криле. И ти летиш по своя път! И ти виждаш предишното… «Тогава Буджакската равнина приличаше на шарен месал, който сякаш беше изпъстрен с различни петна: жълти от разлята бобена чорба, алени от сдъвкани люти чушки, синкави от разтопена сол, червени винени, тук-там мазни и други» («През южната степ»).
Върнеш ли се в миналото, усещаш как се променя бяга на времето, остават в миналото днескашните грижи, връщат се, открили нови сили спомените, които само до някой черта са спомени, а иначе са основа на реалността. Вземат ти очите градините и нивите на селяните, спретнатите градинки на стопанките! Усещаш необяснима болка от съзнанието, че тази степна страна за тебе вече е чужда, или по-точно казано – ти си за нея чужд. И може би затова през тези няколко дни ставаш по-рано от стариците и старците, дори по-рано от петлите и слънцето – за да разбереш по-ясно от какво си се отказал. Каква огромна тишина притежава селото! И ти, сдържайки неканените сълзи, гледаш на избистрените далечини и събудените пейзажи с цел да запомниш това завръщане надълго. Завинаги.
«Рязка на вратата» («Литература артистика», 1988г) е побрала в себе си цикъл новели за следвоенните години на автора. Няма да сгреша, ако кажа, че «Рязката на вратата» на Иван Вълков е своего рода продължение на «Пътуването към май» на Петър Бурлак-Вълканов. Разбира се, в тях има различия, авторите, всеки индивидуално решава поставените задачи, но темата – спомените за детските години – е една. Признавам се, че през последното време с най-голям интерес чета неща, писани от първо лице: дневници, бележници, спомени, писма… Срещнах у Хенри Торо: « Аз нямаше да говоря толкова много за себе си, ако бях познавал някого по-добре от себе си». Ние, читателите, сме се пресители от измислени, фалшиви неща, мами ни преживяното, описано с ясни думи от автори, разбрали, че е безсмислено да се лъжиш с несъществуващи правди. А за тях може да каже само човек, препуснал през себе си времето, избистрил през сърцето си дните до думичка. Не там ли се крие интереса ми, че искам да науча правдата за себе си, преживяна от някого други, живял може би преди векове, а може би и на две крачки или на няколко години разстояние от мен?
Новелите на Иван Вълков са именно такива правдиви уроци. В тях цари истинска атмосфера, в която навлизаш, може би даже и без свое желание, защото и ти сам си минавал през такива неща, попадал си в подобни ситуации, и четенето ти връща позабравените болки и страхове, четенето те кара да изпиташ още един път предишния срам за стореното, да откриеш, че с години не си станал по-малко уязвим.
Заедно със Митко, героят на новелите, вървим през военните, после гладните години. Опознаваме света заедно с него, учим се на приятелство, на добри постъпки, усвояваме първите несполуки. Режем заедно с него с помощта на майчиния конец мамалигата…
«- А сега! Тя вече е сготвена, каза майка ми и я обърна на кръгла трикрака масичка.
Мъничка, жълтичка тя приличаше на цъфнала слънчегледова питка. Най-напред майка ми я покри с пешкир и най-отгоре я загърна с овчата си куртка. «За да си поеме дъх»- каза ми тя» («Последната мамалига»).
До болка ми са близки случките с малчуганите от «Рязката на вратата»! Изплуват пред очите ми лицата на ония мои приятели от детството, с които и аз съм търсил приключения и сполучливо съм ги откривал, често с последствия за «мекото» свое място. Едно чувство не ми е познатото от тяхното време – слава богу! – глада… « Който не е прекарал гладът, той не знае и не може да си представи що е това! Как мъчително ставаше когато пред очите ти има едно малко парче мамалига и трябва да го надробиш на три малки парченца, за да стигне на три дни.
Гладни, с празни стомаси, с хлътнали очи, ала весели и храбри, ние като мравки се събирахме и мъкнахме всичко, което ставаше за ядене… Неведнъж по няколка часа наред ние сме лежали по корем в засада, за да изтребяваме птици, също така гладни като нас. Лоша работа сме вършели ние – гладногодинските деца» («Шегата на скореца»).
В книгата «Рязка на вратата» редом с Митко, героят на новелите, винаги е редом майка му. Няма в новелите много думи за нея, но с няколко думи детето я характеризира като неуморим ангел-пазител, готов да откъсне от себе си последното, за да опази чедото си. «Майка ми, като замаяна, леко пипна едната половинка, сякаш месечината е хванала в ръцете си: загърна я в пешкира и ми я подаде:
— Вземи, горкият! – каза тя, — мушни я под възглавницата си, после ще я скопосаш…
Останалата половина майка ми я раздели още на три парчета: едно на Мария, едно на Петър, а пък третото още веднъж го разкрои на себе си и на мен» ( «Последната мамалига»).
В ония гладни години какво по-тежко може да бъде за една майка от вида на гладно дете! Но и детето, върху което се стоварили нещастията на света, започва да вижда света с очите на възрастните. «По това време бабичките тръгнаха да приплясват по високите басамаци на църквата, и излизайки, те са обръщаха към нея с лице и още един път се кръстиха. С тях беше излязла и майка ми. Тя залитна малко, обърна се ту на една, ту на друга страна и камто ме усети, дебнешката тръгна към мене. За пръв път аз забелязах как мама е станала слаба и висока, жълта като восък и суха, като пръчка…» («Търпение»).
Вълнителни са случките от детството на Иван Вълков, вълнително е участието им в живота на селото, нека че и на втори, трети позиции. Но един път в годината децата са център на вниманието, те са главните актьори в спектакъла «Сурваки». «Личеше на празник във всичко, макар че беше делничен ден. Който измислил сурваки много трябва да е обичал децата, защото този празник най-много допадаше на нас.
Празникът минаваше за един ден и оставаше на децата най-приятни спомени от този карнавал. За една нощ и един ден главните герои в този спектакъл – дядовците, бабите и техните внуци и внучки играеха ролята си така забавително, както играят артистите само на премиерите» («Сурвакарчета»).
Книгата завършва с новелата «Заминаване», знаменуваща възмъжаването на Митко, решил за себе си важния въпрос – по кой път в живота да тръгне. Необходимо е било мъжество в ония години, за да нарушиш патриархалните устои на селото, да се измъкнеш от непоколебимия консерватизъма на селянина – границите на света биле опрелелени с междата на селото, а тук дръзнали да стигнат Ангара! Къде е тази Ангара, с какво я ядат. «И аз им отговорих: — Искам засега сам да вляза в живота и да се науча на нещо… А пък по-нататък ще бъде ясно на какво ще я сторя…» («Заминаване»).
Свят на детството… За него можеш разказва и разказва, с години все повече детайли придобиват значение, смисъл. «Рязката на вратата» е сполучлив път към собственните глъбини – към миналото. На всяка крачка срещат се близки хора и имена, не изгубили за автора топлината, не затрити от времето и забравата – Марийка, Илийчо, Петко Жеков, чичо Тодор, дядо Жельо …
Препрочитането на «Рязката…» откри пред мене с нова сила таланта на Иван Вълков като познавач на българския език. Колко хубави диалектни думи и фразеологизма пълниха сърцето ми с дихание на неумиращото! Спомените на Иван Вълков ме върнаха в Кортен, в бащината къща, при майка ми, която говореше със същи словосъчетания, фразеологически обороти, поговорки, народни умотворения. В текста срещаме и «обърка ни той конците», «за да подплашем заека и да си зачервим гребена», «яж, бабо, лещ, дорде е горещ, ако изстине няма да ти стигне», «сякаш съм гледал в казан, в който кипеше мляко», «оплесках я», «докато не съм ти изпочупил мотовилките»…
А какви колоритни фрази се срещат: «А пък манджа без червен пипер е все едно че кладенец без вода…», “…и с коремче, което добре натискаше копчето на ризата му”!
Близък, сочен, съживителен български език!
В сгъстените свои новели Иван Вълков открива място и за пейзажни скици, които не само допълват, но и засилват впечатлението, те са своеобразни мостчета към героите, правят ни съпричастни към протичащото далеко от нас не само по разстояние, но и по време. «То (слънцето) беше кукнато горе. Хем се е стегнало да се спуска надолу, за да си отдъхне и то, горкото, изморило се през целия безкраен летен ден, за да се прибере, както всичко се прибира вечер, ала сякаш бе спряло замислено… Да си сложи ли вече главата зад оня баир за да го завие нощта с топлата си черна черга или да вземе, да «разтопи» онези облаци, които са се изпокачили по небето и се издигат сякаш преспи сняг…» («Кадъната»).
Или ето друг откъс: «Гробищата приличат на голям вир пълен с цветя, да се не нагледаш; колкото ти гледат очите навсякъде пълно е със цъфнал люляк, синкавия крян расперил се е и пънал опашките си, като на тромави и навъсени пуяци, лалетата кимват с озъбените си червени глави, само те не са изкласили, не са вдигнали алените си парашюти, наежило се е сочното зелено сено и най-различни степни треви. Над този облак от цветя, навред стърчат варосани каменни паметници и бели кръстове» («През южната степ»).
Горе казах, че сполучливо Иван Вълков е замислил завръщането си – със сина си. А тук още една животоутвърждаваща детайл – кръстовете затънали в цветя – животът продължава…
Оправдано е, че «Рязката на вратата» се завършва с новелата «Заминаване», в която Митко решава за себе си съдбовния въпрос: а сега накъде? Идва друга възраст – тя вече отдавна е дошла, той, героят, се е забавил из детството! – идва със свои везни. Идва със свои въпроси, свои искания, на които си длъжен да даваш отговори. Казвам, че е оправдано завършването на тази книга именно с тази творба, защото следващата книга открива повестта «Саката работа», която вече по-широко и по-дълбоко разглежда търсенията на един младеж. Става дума за втората книга на Иван Вълков «Гроздобер», издадена в Кишинеу през 1999 година. «Гроздоберът» включва в себе си вече посочената горе повест, две новели – «Гроздобер» и « Пристануша», един разказ «Инатчия», а също и спомени: «Коледарите», «Сурваки», «Бабинден», «Буджашките славеи».
Тончо, героят на повестта «Саката работа», когото аз лично идентифицирам с автора на книгата, търси своя път в живота. И на този път среща и несправедливости, и пречки, но прави всичко възможно, за да ги надвие. Историята на Тончо е история на вечната борба между новото и старото, на спора между бащите и синовете – възрастните искат да запазят нещата такива, каквито наследили от дядовците си, а младите искат да отидат напред, да достигнат повече, отколкото бащите им. «Не е лошо петнадесетгодишно момче само да избира занаята! Заслужава уважение упоритостта му. Може ли учителският съвет или директорът да решават какво му трябва на този юнак, който решил да се учи за механик! Не е ли по-добре да не им пречим, да не им блъскаме главите с поучения и напътствия». Такива са мислите на Ана Василевна, учителката на Тончо.
Авторът внимателно върви след своя герой, търпеливо го изслушва, дава му възможност от своите грешки да направи изводи. За какво ни е даден този живот? Какво искаме да достигнем? И трябва ли някой да ти определя съдбата? Може ли някой – нека дори и да е директор на училище! – да знае по-добре от тебе, какво точно ти трябва? Къде се изгубва за нула време хармонията на света след първото сблъскване? Тончо определя за себя си императива – всеки един от нас избира самостоятелно единственото, на което посвещава делниците си, мислите си, силите си, следва търпеливо онова, което го мами, което дори някога и го лъжи. Да, известно време можеш се озова на кръстопъта, да прекараш известно време на него, неспособен да определиш посоката, но това не означава, че си се предал. Историята на Тончо е характерна за поколението на Иван Вълков, когато младежите от българските села тръгват да постигат света, напускат родните гнезда, зашеметени от перспективите, които открива пред тях знанието.
Новелата «Гроздобер» и разказът «Инатчия» също се вписват в търсенията на младото поколение, които са толкова близко на писателя. В «Инатчията» пак обръщам вниманието на читателите на богатия речник на автора. Ето няколко примера: «вземи едната, че удари втората», «сякаш черна котка път му е минала», «гладната мечка хоро не играе», «царят дава, падарят не позволява».
Следва «Пристанушата», която донесе най-големият успех на автора в свое време, тъй като беше публикувана и във вестника «Родно слово» (Кишинеу), и във вестника «Роден край» (Одеса). Една красива история за младежко приятелство. Малко са били случаите в ония години, когато дъщерите не слушали родителите си и не се подчинявали на волята им да се омъжат за избрания от тях младеж. Единствено спасение от това унизително положение е било момата да забегне от село с момък, когото наистина обичала – да пристане. Именно за това става дума в творбата на Иван Вълков, написана с любов към главната героиня Тодорка, нейните приятели от училището, решили се да се противопоставят на тази несправедливост. Доброто побеждава, което никак не е случайно, защото желанието да направиш добро обединява и старото поколение (дядо Жельо) и младежите от класа на Нонна Никитична.
Ето какво пише за «Пристануша» Кирилка Демирева:
“Ако физическата красота е подвластна на времето, то красотата на душата озарява дните на човека до дълбока старост. Белетристичното творчество на Иван Вълков е знак за обичта му към „неговите” българи, които и до ден днешен са непревземаемата крепост на българщината сред Буджашката степ. Тази обич се чувства и в познатата новела „Пристануша”… Тя, бих казала, е любимото чедо на писателя. Полъх от младостта, когато всеки мигновен поглед е една цяла вселена. Сюжетът не е сложен, но онова, което веднага се хвърля в очи, е умението на автора да гради диалог – убежище на характери. За него сякаш не самото събитие е важно, а проявеният нрав на героите в него. Спонтанен или разсъдлив, българинът от „Пристануша” е искрен, отзивчив, нетърпелив да помогне, открит и чувствителен към съдбата на другия. Той се опитва да бъде в крак със своето време, макар че консерватизмът го съпътства, прикрит зад удобните принципи на вековните традиции. Авторът съзнателно забавя развръзката, търсейки все нови и нови възможности да осветли характерите. Макар че на места творбата е етнографски разточителна, идеята за действената човешка съпричастност намира път към читателя.”
Достойно място в «Гроздобера» заемат спомените на Иван Вълков за празнуваните в българските села, а по-точно в Бургуджи, родното село на писателя, празници: Коледа, Нова година, Бабинден, Великден. Заслужава похвала писателят за това, защото вече много детайли от тези празници се губят, а в спомените му тези автентични обичаи са описани подробно, със знание на нещата.
Нова светлина пролива върху таланта на Иван Вълков книгата му «Присмехулник» – «Пересмешник», издадена от вестника «Роден край», Одеса. Писателят е събрал в нея къси детски разказчета и една небивалица, една птича комедия и още две творби: «Пестелив учител» и «Делови хора». Текстовете са дадени на български и в превод на руски.
Книгата е разделена на три части: «Още сме малки», «Малко сме пораснали» и «Вече втасали». За нещата от първите две части трудно е да се говори, защото не е възможно да цитираш нещо от тях, те са къси, хубостта им можеш усети само след като се запознаеш изцяло с тях. И в тези разказчета преподавателят/възпитателят Иван Вълков е във писателя Иван Вълков на първо място.
Повече внимание струва да обърнем върху «Призраците на Кълвача», носяща подзаглавие «Птича комедия», сполучлива пародия на нашите «възрожденски» борби в началото на 90-те години. Къде с по-голям труд, защото има по-малко явно изразени черти на характера или детайли от заниманията му, къде с по-малък труд, защото налице са тези характерни неща, някои от читателите му имат възможност да се видят отстрани, да се усмихнат или, напротив, да му се заканят или да отронят тежка дума в адрес на автора. Обаче, което е било – било, от песента думи не можеш изхвърли. То, разбира се, всеки от нас иска да види себе си в Орела, а не в Гарвана, но, както писа Димитър Боримечков, «но не ставало лебед от патка». В тази малка пиеса речникът е съвсем друг – официален, канцеларски. Някои от героите са много добре охарактеризирани, схванати са сполучливо чертите им, речника им. Аз себе си открих в… Не, нека това да открие самият читател, защо да го лишавам от удоволствието да се запознае с хубавата малка пиеса.
Иван Вълков не е изключение от хората, които разбират, че по-надълго ще останат в паметта, ако успеяг подробно да се разнищят, оставяйки върху хартията мислите си, нали само те имат шанс да впечатат в историята имената им. Разказвайки за дните си, годините си – постигайки глъбините си – човечеството претендира да се запази, да се реализира. Усетиш ли вкуса на творчеството, не можеш си отказа в удоволствието да навлезеш в този лабиринт, където – лъжиш се! – изчаква те оная неописуема хубавица – Музата. Вървенето към себе си е вървене към разочарованието. Ако успееш за това време да запазиш критичният поглед върху сътвореното, често пъти ще се препъваш на мисълта, че това твое писане е напразно, ненужно, смешно, нали преди тебе преди векове това вече са написали… До тази мисъл не ти стигаш първи и не ти последен. Много са се отказали и се отказват именно заради този страх, че изглеждат смешни с литературните си опити след като цивилизацията знае стотици и хиляди имена на класици, след като с векове се прекланя пред тях! Тук ми се вижда важно да успееш да разграничиш две неща – или ти искаш да научиш за себе си всичко, или ти претендираш, че всички трябва да научат всичко за тебе. Ако търсиш себе си в себе си, ти малко внимание отделяш на външните реакции, допускаш външна намеса само в преценката на извършеното, тоест разбираш, че външното око може да види неща, които ти не забелязваш, които не искаш да забелязваш, а това рано или късно ще ти помогне да видиш правилно изтърваните детайли, нюанси. Казват, че творчеството е умение да спреш мига, да реализираш мига, да го направиш видим и достъпен. Творчеството не е сблъсък на реалността и миналото, а умение да синтезираш тези неща. В случая на Иван Вълков именно това умение срещаме.
Честит юбилей, колега!
Георги Барбаров
